Чуденки

Една любов отиде си внезапно,
без остатък и без следа...
За жалост,
точно тъй внезапно, както бе дошла
в онази ясна януарска утрин...
А как дълбока беше и
колко я обичах...
най-милата от всички,
най-личната,
най-чистата и съкровена,
и истинска и вярна...
И ако можех да я задържа,
аз всичко свое бих й дала...
и бих се грижила за нея
и бих трептяла
като над мъничко дете,
с най-нежни ласки бих дарила,
търпеливо чакайки да порасте...
О, а как красива щеше да порастне,
как силна, мъдра
и още по-дълбока, жива, пълнокръвна
към мене щеше да се върне
и нямаше да стъпвам по земята...
Една любов отиде си,
пак тъй внезапно, както бе дошла,
по бледите ми бузи сълзите стичат се...
Избрах за нея свободата!

В 15:30 ч. тръгнахме от Бургас за София малко по принципа на онази приказка на плевенчани: „През Кайлъка, че за гарата.”. С Меги решихме да минем през Горна Оряховица да видим Маята, а после трябваше да се занесем до приятели на Вальо в Димитровград, където щяхме да пренощуваме... в последния момент обаче нещата за Димитровград се разтуриха, че стана безобразно късно и се прибрахме в София около 2 ч. посред нощ (по живо по здраво)...
Аз по начало съм общителен човек, обаче точно в понеделник нещо ми беше станало и няколкото случая, в които говорих (и пях), са документирани и надлежно публикувани в интернет пространството (най-вече във facebook). И тъй като аз без музика не мога, отново се вкопах в Аморфис... щот' ей така. Слушах ги, може би, към седем часа (по лични изчисления... може да се има вяра, а имам и свидетели: Меги и Вальо + Кичо). Мислех си как ужасно много се радвам, че ще идват в България в края на октомври и как ще съм от първите с билет, за уникалната им музика (тези дни не я свалям от ушите си)... все едно съм в приказка...
Както и да е. Прибрахме се и аз към 2:30 ч. се хоризонтализирах.
Станах сутринта в 8 ч., оправих се за работа, минах да си платя наема и тръгнах към Комдата. Качих се в автобуса, седнах (както си му е редът) и включих емпетрито... може да се досети човек какво зазвуча ;) И в момента, в който чух гласа на Томи Ютсен, се сетих за идиотския сън, който бях сънувала през нощта...
Аморфис са в България, а сестра ми се е свързала предварително с тях и ги е поканила да отседнат в нашата вила (някаква къща в гората, чийто първи етаж беше подреден за гости). Мислех си: „Хехе, милото ми сестриче... колко хубаво се е сетило да им предложи да отседнат вкъщи и колко хубаво, че са приели :)”. Оттам нататък следваха някакви разговори с Томи Ютсен (на български)... Поканих ги следващата година да ми гостуват пак... Ужасно много снимки направих... Даже докато снимах си мислех: „Още утре ще ги кача във facebook да видят всички кой ми е бил на гости.”.
Когато казах на Меги какви неща е родила главата ми през нощта, тя ми разказа за неин подобен сън, които обаче бил на футболна тематика по време на световното през 1994-та... вечерта преди да бием Германия. И на възклицанието ми, че и на нея й се е случвало да сънува баси и дивотиите, тя ме закопа с изречението: „Да, разликата е само във възрастта :D”. :D

Бяха минали вече 13 години, откакто в 8-ми клас анатемосах IRON MAIDEN… Мислех си, че те и всичките им фенове са като Миленчето (съученичка, която им беше сериозен почитател). Едва ли някога ще забравя мазната й коса и пожълтелите й, немити от маса време зъби... мно’о зле...

Някак спонтанно реших да го изненадам и да го заведа на концерт... нещо като да му върна жеста... той ме води на Duran Duran, аз пък ще го заведа на MAIDEN. Сестра му намери билети по 25 лв. и аз, естествено, се възползвах от офертата... веднага взех два и вече се знаеше със сигурност - там сме! По някое време му казах, че вечерта на 4-ти юни сме на стадион „Локомотив” и му подарих единия билет. Много се зарадва... И как не? За първи път ще види наживо тези великани :)
За концерта не успяхме да закъснеем, но когато влязохме, стадинона вече беше пълен...
Тук може би е моментът да спомена, че изобщо не познавах тази банда, ама изобщо... както и да е. Стоях си на стадиона така, все още ни подгряваха... какво ти подгряване... скука... чудех се дали Пум е някъде напред... ама и да беше, мигар можех да го намеря... ‘ба си и народа се беше събрал... пък и какво трябваше да кажа на компанията: „Бе, отивам някъде напред из тълпата ’ си търся късмета!” (примерно, нали... не, че отсъствието ми щеше да направи някакво впечатление, ама все пак, така е редно)... чантата ми тежеше ужасно, съвсем не бях в най-доброто си настроение (скрит киселяк), за сет лист изобщо и не бях чувала... то по наш’те концерти такива неща няма... по една брошурка ти бутат в ръцете, за която плащаш майка си и баща си и гледай там, следи си произведенията, изпълнителите, като ветрило я ползвай ако ти е топло, каквото искаш т'ва прави. Започнах да нервнича, ама аз на хората това не го показвам, само аз си знам, че ми ври и кипи отвътре... и докато блуждаех в мислите си, шестимата излязоха... тези моменти са ми малко като насън... исках да си ходим вече, макар че концертът беше още в началото си, но си го запазих за себе си. И както се бях заплеснала някъде (често срещано явление) в един момент погледнах към видеостената, видях Брус Дикинсън и се вцепених... заслушах гласа му и музиката и се хипнотизирах брутално... стоях и го гледах без да помръдна... нямаше такова изживяване... невероятно беше, че някой можеше така да ми въздейства и си спомням, че успях да кажа само: „Влюбих се!!!”. На следващия ден в мрежата намерих песните от концерта, после и албумите... И така. Оттогава все така влюбена си ходя и усещам как с течение на времето хлътвам все повече и повече :)

Аз за футбол откачам...
Вчера, по стечение на обстоятелствата, нямах възможност да гледам Английската висша (Premier League), 'щото цял ден училище, после един органов концерт в академията и се прибрах, 'дето се вика, посред нощите.
Обаче днес отварям сайта, в който следя резултатите ако нямам нет нещо и гледам Manchester United паднали от Fulham с 0:2... ехехехееее няма такава радост...
Аз за компетентност не претендирам... има хора буквално с енциклопедични познания във футбола (играчи, отбори, треньори, трансфери, купи, първенства, резултати... свят да му се завие на човек), ама като гледам, гледам и аз до някакви изводи стигам, та по този повод преди три седмици коментирахме с Любе в skype един от мачовете на Английската висша. Ман Ю играха с някой, сега не мога да се сетя (толкова мачове изгледах в последно време, че вече имам чувството, че всичко ми е едно). Tа докато Любе ми обясняваше, че е за Манчестър, щото нали Бербатов и всъщност и на него не му харесва как играят, аз му изложих моето виждане по въпроса, което беше нещо от сорта, че Ман Ю много летят в небесата сега в последно време... но има защо - победите... само че не играят красив футбол, въпреки че показват резултати... не веднъж съм го казвала: не е важно да си най-добрият, а да имаш късмет... точно както нахалниците от Ливърпул (които пък не мога да понасям от миналогодишната Шампионска лига, когато биха Арсенал... а тогава Арсенал играха фантастично). Само че късметът не е константна величина и понякога инзневерява :).
И така... прогнозите ми се оправдаха... Миналата седмица Ман Ю бяха булвално пометени от Ливърпул, а вчера паднаха от отбор (Фулъм), който е кажи-речи в средата (на осмо място засега) в класирането на Барклис Премиър Лийг, който е с един мач повече и с 25 точки по-малкo от "най-големите".
Е, лошо се пада от високо, господа!!!
Ама и да не ви бе толкова голямо самочувствието, че принципно сте си гола вода...
И ако и Челси съумеят да спечелят купата ('щото нека бъдем честни и реалисти... Арсенал тази година нямат шансове за победа... наистина не зная какво им става... а толкова ги обичам...), ще съм най-щастлива... и не защото са толкова добри, просто нека оставим "най-големите" да си починат малко от това главозамайващо звездеене, че явно не им се отразява добре, пък и на Ман Ю "Карлинг Къп" им стига!!!

Малкото ми сестриче днес ме стъписа със съобщението, което ми изпрати към късната вечер...
Най-малко от нея съм очаквала да се върже на подобен род щуротии, но както се казва: "никога не е късно" ;)
В отговор й изпратих следните мили редове:
"Пипи, не зная дали е добре да подхранвам суеверието ти, но ще ти го изпратя т'ва, за да видиш, че нищо от това, което си си пожелала няма да се случи...

Целувам те,
Кака ти, която никога няма да се върже на тези простотии

пп.: Все пак благодаря, че ме имаш за една от 12-те жени в живота си, дето еди какво си там, не го дочетох...
Силно те прегръщам, да се пазиш!!!",
на които тя дълго се смя :)

Радвам се, че през изминалите 24 часа успях да разсмея поне един човек, когото обичам... това ми е приоритет N 1 в ежедневието, хаха :)

пп.: Аааа, сега се сещам... и други се смяха днес заради мен.
На тръгване от академията, излизайки от стаята, видях Велизарче как се беше зачервила от смях заради някави неща, които си имам и нося по дифолт... ;)

Тази вечер, докато слушах “The Day Before You Came”, се сетих за детските си години и за музиката, с която израстнах... музиката, с която бях закърмена... Спомних си как танцувахме с мама докато подреждахме къщата... танцувахме много... От един от рейсовете тати беше донесъл голям касетофон... SHARP :) (дълги години експлоатация издържа тази машина). Мама пускаше ABBA или UB40, или рок (тогава не знаех, че това са Deep Purple, Rainbow, Uriah Heep, Pink Floyd) и увеличаваше музиката до край... Имаше един номер, който обожавах и който правим и до ден днешен когато танцуваме, с единствената разлика, че сега съм глава над нея, а преди бях една такава мъничка, фъстък... като пластелин в ръцете й... и умирах от смях на тези движения :)... бяха за мен нещо като гъдел... голяма веселба падаше :)
Сега си мисля: мама трябва да е била на 23, 24 години по това време... детенце, което гледа други две дечица... и до ден днешен си е такава... емоция... неукротим дух... Предполагам, че тази свръх емоционалност, която притежавам, до голяма степен от нея съм я наследила... ама не... той и тати е такъв, само пази положение... пък ще ме съветва аз да си озаптявам чувствата и аз да ги пестя ... Ема не мога, бе... как да им го обясня... то като изригне – ужас!!! Само мога да си представя един ден ако и бащата на децата ми е ей такъв като мен, те какви ще се родят... ще са абсолютните стихии... ;)

Днес разбрах защо един приятел се махна от клуба по катерене...
Просто тези, които остнаха изобщо, ама изобщо не са му близки (различно тесто, различни светове)...
И е прав...
Какво да прави сред чужди?
Стигнах до това заключение, разсъждавайки над моите отношения с тези хора... може би защото на моменти и аз се чувствам по този начин... все едно не ми е там мястото...
А преди не беше така... преди беше толкова различно... някак много по-чисто и по приятелски... катерехме (кой повече, кой по-малко), вечерите прекарвахме събрани всички край огъня и разговаряхме (кой разказваше смешки, кой сериозни неща), помагахме си, общувахме... просто бяхме приятели...
А сега?
Как се променят отношенията между хората само... чудна работа!!!

Днес с Косьо щахме да ритаме, ама не ритахме...
Казах му другият път пак така да ми се обади -
от сега за след петнадесет минути.

Вечерта вчера започна с NASCAR: Daytona 500, 51-во годишно състезание в 21 ч. местно време и след половин час продължи с последния мач в "Серия А" на италианското калчо: Интер : Милан.
Първо ядове с т'ва, че трябваше непрекъснато да прехвърлям от един канал на друг, 'щото нали да не пропусна нещо, че страшно... след това си доскъсах нервите с първите два гола на Inter... е умрях... Ако трябва да съм честна, познах резултата, само дето си го бях наумила за Милан... Аз по принцип съм кротък човек (по-често), ако нещо може да се реши без много викове и крясъци, ще е най-добре... Обаче седна ли да гледам мач (особено ако играят Арсенал, Милан или Левски, тогава никой да не ме закача, че съм взривоопасна) откачам, ставам буквално друг човек: викам, рева, тръшкам се, псувам, налитам на бой... а бе ужас с една дума. И снощи... е нема просто такива нерви!!! Полудях!!! Даже не догледах Daytona 500... разревах се, няколко пъти изчатках монитора (той и без това е на доизживяване, горкичкият... поне да го бях довършила), получих сърцебиене, скубах си косите, псувах (тихичко, заради спектаклите в сряда и четвъртък), абе мъка...
Тия Интер са ми черни пред очите...
И какво? Поне да бяха паднали с 3:0, 4:0, 5:0... да си каже човек: "Ами толкова могат завалиите!"... А те: 2:1.. е нема толко' куц резултат... звучи малко като да са паднали с 2:1 и 3/4, нали...

Днешното пеене, обаче, малко ми оправи настроението... Даже дойдоха да ни снимат от БНТ... Хаха... Звезди :-D

И само да минат тези спектакли, в събота и неделя ш'е събера най-големите диваци на блока и ш'е ходим да ритаме в НСА, че от тоя сух режим вече ми писна... имам нужда да хвърля малко енерджи навън!!!

По повод днешния футболен следобед и
NASCAR Sprint Cup Qualifying-вечер, се сетих нещо...
Преди вкъщи беше така:
аз гледам Шампионската лига на компютъра,
той - шоупрограми по телевизията...
Щастлива съм, че всичко това вече е далеч от мен
и някъде в миналото!!!

Аз много не зная...
През изминалите три години обаче разбрах нещо...
Човек от себе си не може да избяга!
Факт!
Всичко хубаво, което е направил и всички глупости, които е свършил са били извикани от някакви моментни (или по-трайни) мисли, емоции, стремежи...

През изминалите три години писах, трих, връщах и пак писах и трих... цикъл до безкрай...

Снощи обаче си казах: това съм аз... крива, права; добра, лоша; умна, глупава; повърхностна, дълбока; емоционална, безчувствена; пъстра, безцветна; необикновена, конвенционална; щурава, праволинейна... който както иска, така да ме възприема... и отново върнах всичко... ей така, за да ми напомня онова, което е било част от мен и продължава да бъде... за да не забравям!!!

Изразителна съм, но вече зная, че това не е проблем... поне не мой... хаха :)

Вече нямам сили
да обичам
от страни...

И цял живот няма да ми стигне да забравя онова,
което се случи в един миг -
най-тежката среща.

* * *

Защо реши,
че си ме опознал без време...
И без време
защо ме разлюби?
Нелепа заблуда!

* * *

Не искай
чужда помощ,
за да ме обичаш!

* * *

Чудех се как да се откроя от останалите...
И измислих.
Спрях да напомням за себе си.

* * *

Погледнах образа си в огледалото.
Чудно как и времето
може да рисува.

* * *

По-красиви са другите от мен
и много по-ухажвани,
а аз получих цветенце...

* * *

Бягахме с разтворени ръце
един към друг
да срещнем телата си,
но така и никога
не се прегърнахме...
Орисия!!!

* * *

Обичах те колкото живота си.
Но как да разбереш?
За теб той нямаше никаква стойност.

* * *

По-добре мрази ме!
По-добре...
отколкото да ме подминеш равнодушно.

* * *

Да си по-светъл от хиляда слънца
и по-голям от космоса искам.
Не, не заради мен...
Заради себе си бъди!

* * *

До теб
да срещна старостта -
най-голямата награда.

* * *

Посвети ми песен
или стих,
или просто нещо свое...
Посвети ми!
Ще си първият.

* * *

Питай ме!
Карай ме да ти разказвам
себе си
и пак ме питай!
Научи ме цялата!
Само твоя ще съм!!!

* * *

Целият свят и космосът,
животът ми и всичко, всичко...
свършва и започва
в твоите очи.